Путин може да си позволи да загуби Сирия

Това твърди директорът на института за политически анализи в Москва Александър Шпунт - професор във висшето училище по икономика, в статия на сайта на израелския "9-и канал" (9tv.co.il).

Авторът е шеф на Източноевропейското бюро на телевизията, също така е бил ръководител на проекти в предизборните кампании на Владимир Путин - 2000, 2004, и на Дмитрий Медведев -2008.

И политически мотиви няма. Президентът Башар Асад не е президентът Мадуро, Моралес или Чавес. Режимът в Дамаск никога не се е позиционирал като съюзник на Русия, още по-малко като съюзник в противостоенето на Москва срещу САЩ и Запада.

Като резултат по отношение на всички арабски преврати преди 2011 позицията на Дамаск е идентична с позициите на държавите от Съвета - съответно: диаметрално противоположна на мнението на Путин и Русия.

Всичко това ни позволява да направим обосновано предположение - спасяването на режима на Асад не е мотив, който е определящ за политиката на Владимир Путин в сирийската криза.

Ако вземем предвид усилията и готовността на Путин да понася сериозни загуби, то тук ключови в случая може да бъдат само вътрешнополитически мотиви - всякакви външнополитически ще имат твърде висока цена.

"Интересите на Русия в отношенията със Сирия съвсем не са тъждествени на интересите на Русия в сирийския конфликт. Москва съвсем спокойно може да си позволи да изгуби режима на Асад".

През 2009 стокооборотът между Русия и Сирия е $702 милиона и това може да ни ориентира в „невоенния" дял от търговията между двете страни. През същата година по данни на митническата статистика външнотърговският оборот на Русия е $469 милиарда. Следователно Сирия заема в него малко повече от десета част от процента (0,14%).

Широко дискутираните в пресата военни договори при внимателен прочит изглеждат нищожни. Днес между Москва и Дамаск има действащи контракти във военно-техническата област за $3,5 милиарда. На пръв поглед не е малко - към началото на 2012 целият портфейл поръчки на „Россоборонэкспорт" (а компанията държи над 80% от целия оръжеен износ на Русия) е $33-35 милиарда - десета част е сирийска.

Тук се появява едно "обаче": Дамаск не плаща - от 2006 Сирия е платила едва милиард долара от предполагаемите по договорите $5,5 милиарда. При все че година по-рано - през 2005 - Москва й опрощава $10 милиарда именно в замяна на гаранции за нови оръжейни поръчки.

Експертите от авторитетното Jane's Report стигат по-далеч и отбелязват, че от военната търговия със Сирия Русия търпи преки загуби от недоизплатени печалби на арабските оръжейни пазари. Така Путин няма икономически мотиви да се бори за оцеляването на режима на Асад.

Преди събитията от 2011 Сирия в доста по-голяма степен е ориентирана към Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив: политическата надстройка, обединяваща „монархиите в Залива" - Катар, Саудитска Арабия, ОАЕ, Оман, Бахрейн и Кувейт. Обяснението е много просто: делът само на две от тези страни - Саудитска Арабия и ОАЕ - във външнотърговския оборот на Сирия е тройно по-голям от този на Русия - съответно 15,1 и 4,9%. Монархиите осигуряват приток на инвестиции в сирийската инфраструктура и туризъм, което, предвид техните ресурси, изобщо не ги затруднява.

Естествено, от началото на сирийския конфликт ситуацията се промени, но дори неизкушеният наблюдател би забелязал: Асад доста сдържано реагира на усилията на Москва за спасяването на режима му - липсват емблематични изявления на благодарност, няма ги характерните за арабския свят масови "демонстрации на дружба" пред руското посолство. Явно режимът на Асад залага повече на това, че ще се споразумее с монархиите от Залива, отколкото на това, че Русия ще спре военната операция на Запада. Всичко това предизвиква натрупващото се неодобрение в Москва.

Военното значение на пункта за материално-техническо осигуряване на корабите на руския ВМФ в Тартус също така е доста силно преувеличено. Преди всичко това не е военна база, както погрешно я определят. Там няма оперативни съединения на флота. Няма базирана авиация - няма дори условия за приемане на самолети. Няма военни, само цивилен персонал. Няма хотел за моряците, където биха могли да починат на брега - при престоя в порта екипажите остават на корабите.

„Руският" Тартус представлява два нестационарни 110-метрови плаващи кея (според някои източници - един, другият е демонтиран и изваден от експлоатация), няколко склада и ограда. „Пунктът в Тартус няма стратегическо значение. Корабите от оперативното съединение на ВМФ в Средиземно море могат да попълват запасите си в порт Лимасол", заявява в края на юли пред арабски медии заместник-министърът на външните работи на Русия Михаил Богданов. Той потвърждава, че вече действа споразумение, според което съдовете на руския военен флот имат право да влизат за зареждане в кипърското пристанище.

Русия вече напусна подобни на Тартус пунктове за снабдяване на флота, включително и в региона: остров Сокорта - Йемен, Сплит - екс Югославия (Хърватия), Сфакс - Тунис, Мерса-Матрух - Египет, Тобрук - Либия. Закрити са и африканските бази за зареждане в Дахлак - Етиопия, и Конакри - Гвинея. Това обаче по никакъв начин не се отразява на реализирането на концепцията за глобално присъствие на ВМФ в Световния океан.

Още през 2001 - в началото на първия си президентски мандат - Путин подписва „Морска доктрина на Руската федерация за периода до 2020", която предвижда принципа за пълна автономия на действие на корабите във всяка точка на акваторията на Световния океан. И за десет години руският флот се научи да се справя без брегово снабдяване. Така е в Северния и Южен Атлантик, в южните води на Тихия и в Индийския океан - няма причини това да не се случва в доста по-елементарното от гледна точка на логистиката на флота Средиземно море, още повече предвид договора с Кипър.