Издават "Помощ, простете" на култовия френски писател Фредерик Бегбеде

На 28 януари излиза една от последните творби на култовия френски писател Фредерик Бегбеде.

„Помощ, простете“ разказва историята на Октав, който се преквалифицира от рекламист в „хедхънтър“ за голяма козметична компания.

Колкото циничен, толкова уязвим, героят изповядва любовта си към крехката Лена Дойчева на православен отец в храма „Христос Спасител“ в Москва.

Един предизвикателен роман с шокираща развръзка, напоен с впечатления от родината на Пушкин, но и от държавата на безскрупулните олигарси и фиктивната демокрация.

За Автора

Естет, анархист, поет, нихилист, автор на „психеделични“ романи или добросъвестен литературен критик, Фредерик Бегбеде не се нуждае от представяне.

В България са преведени шест негови книги, две от които имат успешни екранизации: „Любовта трае три години“ и „9.99 лв.“ Интересното е, че последния си, „Френски роман“ (2009), Бегбеде започва да пише в ареста, а с него печели литературната награда „Рьонодо“.

„Животът ни е включен на автопилот и е нужна нечовешка смелост, за да промениш курса“, твърди скандалният французин.

„Помощ, простете“ затвърждава убеждението, че любовта изисква тъкмо „нечовешка смелост“.

Съвсем малък откъс:

В годината, когато навърших четиридесет години, напълно откачих. Преди това, като всички останали, се правех на нормален. Истинската лудост се проявява, когато социалната комедия приключи. Това се случи след втория ми развод. Бяха ми останали още малко пари и напуснах страната. Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов – това „нелепо чувство, придружено от непристойни движения“, както казва Теофил Готие. Впрочем бях зарязал всички твърди дроги, не виждах защо любовта да бъде изключение. За първи път от раждането ми живеех сам и се надявах известно време да се възползвам от това. Вероятно приличах на моята лишена от структура епоха. Признавам, че е отвратително да се живее без гръбнак. Наистина не знам как се справят останалите безгръбначни. Израснах в разделено семейство, преди да разделя и моето. Нямах нито родина, нито корени, не бях привързан към каквото и да било, освен към едно забравено детство, чиито снимки звучаха фалшиво, и към един лаптоп с безжичен интернет, който ми създаваше илюзията, че съм свързан с останалия свят. Върховната свобода за мен бе амнезията; в днешно време тя е много разпространена болест. Пътувах без багаж и наемах обзаведени апартаменти. Мислите си, че е кофти да се живее сред мебели, които не сте избирали? Не съм съгласен. Истински кофти е да прекарвате часове в магазина, колебаейки се между различни видове столове. Не се интересувах и от коли. Мъжете, които постоянно сравняват обема на двигателите си и губят ужасяващо много време в изброяване на различни марки, са просто жалки. Четях джобни издания, като подчертавах някои изречения с химикалка, преди да захвърля и двете в кошчето (книгата и химикалката). Опитвах се да не пазя нищо другаде, освен в главата си. Имах чувството, че съм задръстен от предмети, но май и от мисли, които като че ли заемаха още повече място. Старите ми телевизори бяха струпани в кашони, в един склад с ламаринен покрив в покрайнините на Париж. Задрасквах изминалите дни в бележника си като някой затворник, който дълбае черти на стените на килията си. Тъй като вече не четях френски вестници, научавах новините със седмици закъснение. „Виж ти, Еди Баркли умрял!“ По цели седмици не излизах никъде, свързвах се със света единствено чрез сайтове за лекарства или за секс. През 2005-а не ядох нищо. Вярвах, че съм се освободил от миналото както се зарязва жена: подличко, без да застанеш очи в очи с нея. Въобразявах си, че съм гражданин на света. Възприемах Европа като древна забележителност, която може да бъде разгледана без екскурзовод, само с помощта на джобен джипиес – черна кутия, от която се разнася строг женски глас: „След 500 метра завийте надясно“. Пишех пощенски картички, които не изпращах. Трупах ги в кутия за обувки, заедно с онези, които ми връщаха с печат: „Лицето вече не живее на посочения адрес“. Не ми се щеше да тъгувам, но човек не може да забравя по поръчка. Не знам защо ви разказвам всичко това. Всъщност бих искал да ви разкажа как разбрах, че тъгата е необходима.