Александър Секулов и Атанас Хранов - Bushmills Brothers

История с картини или картини с история. Това са двама Bushmills Brothers, които се допълват взаимно. Единият е художник, а другият - писател и дори да е странно, те творят заедно.

Атанас Хранов и Александър Секулов се познават отдавна, но се срещат така: Хранов рисува картини за изложба и чака Секулов да се върне от Корфу, за да я открие. Секулов си спомня: “Връщам се, а на сутринта жена ми ме пита с ОНАЗИ нейна интонация: Ти днес нямаше ли да откриваш изложба на Наско?”. Въпреки, че забравя да открие изложбата, никой от тях не си дава сметка, че всъщност тази случка може да е началото на тяхното "скитане заедно". “Сядам зад компютъра, стискам главата и се сещам, че когато фериботът се отдалечаваше от Корфу, островът ми заприлича на ключалка в морето. Реших, че това е остров за любовни истории и като пестелив откъм хрумвания български писател, запазих тази бяла метафора за черни дни. Денят, обаче, определено заплашваше да бъде черен, затова бръкнах в торбичката с неприкосновения запас. Така се появи не само първата история за Наско Х., но и самият Наско Х. Оказа се, че в изложбата му именно ключалките и една птица с остър червен клюн са основните образи. След това Наско взе текста и за четири часа успя да го направи на малка книжка с негови картини. Така започна нашето общо пътешествие”.

Секулов е сигурен, че различната им артистична визия не може да застане на пътя на истинското приятелство: “Истината е, че сме крайни индивидуалисти, на които от време на време, при поносими атмосферни условия, им е интересно да работят успоредно. Защото ако творчеството пречи на приятелството, веднага трябва да бъде изоставено и да се премине към наздравиците и историите".

И като говорим за истории, имат забележителна такава през 2007, когато организират изложбата с гръмотевично заглавие ”Плаващия град и мъжете от черен пипер” в Созопол. Изложбата представлява винили с изображение от Хранов и текст от Секулов, които закачат отвън. Точно преди изложбата Хранов решава да отиде да се гмурка. Секулов разказва: "Точно в пет съм на линия, облечен спортно-елегантно, леко изтръпнал. Първа изложба, все пак дебют някакъв. При това - името ми е първо по азбучен ред. В пет вече са се събрали зам.министри на културата, организатори, художници, бохеми. Кой в костюм, кой преметнал шалче. От Наско – нито следа. По едно време, малко преди началото на церемонията, виждам, че тълпата се разстъпя и умълчава. В образувания шпалир бодро пристъпя художникът Хранов в неопрен, с харпун в ръка и две рибета. Кимва другарски на колегите и уточнява, че хвърля един панталон и идва. Бил без часовник под водата! Изложбата се открива при невероятна буря. Страшен вятър. Ураган. Идва време да излезем навън и да открием нашата част. Обаче нашата част я няма. Вятърът я издухал в морето. Щото, нали заглавието е „Плаващият град...” Търся с очи онзи с каскета и чука, дето беше боцнал винилчетата, но и него сякаш вятърът го бе издухал. Кулминацията настъпваше, когато ни питаха кога и къде могат да видят изложбата. Ние се споглеждахме и гордо отсичахме: никъде и никога. Щото, нали е плаваща изложба.” Интересното е, че по-късно двамата засичат своето произведение: "Връщаме се една вечер по созополските улици и изведнъж високата фигура на Наско спира и ле-е-еко се накланя назад, за да надникне в едно дворче, където домакините и задружен чешко-полски синдикат от туристи боцкат салати върху дълга маса с мушама. Върху масата, добре опънат, е нашият винил. Чистото произведение на изкуството. Вместо мушамичка!”