… а спешното спасяване по въздух още е научна фантастика в милата ни родина…
Да твърдиш: „Не обичам да се повтарям“ е лукс, който могат да си позволят само онези, които говорят пред аудитория, която не е възприемчива колкото чугунен радиатор.
За някои неща очевидно ни се налага да се повтаряме. Само дето положението е: „… а керванът си върви“.
Един от ужасите на всички журналисти по света е да нямат свобода на словото. Но има един чисто български кошмар, за който те не могат и да се сетят – да имаш свободата да кажеш, каквото искаш, а никой да не иска да те чуе или да не ти обръщат внимание…
Това е запазена марка на България – родината на апатията.
А сега – за пореден път, след поредния инцидент и поредната демонстрация какво е липсата на въздушно спасяване, отново и отново, и отново си говорим за това, че трябва България да излезе от списъка на страните от Третия свят и да влезе в Европа, където поне географски и чисто формално – по документи от 2007 г., се намира.
Владимир Каролев е бил намерен (по чудо и на страшен късмет, ако трябва да сме честни) в критично състояние. Животът му все още не е вън от опасност. Всички знаем, че първите часове и минути от спасяването са критичните и решаващи за това дали пациентът ще живее или не; дали, ако оживее, ще има или не трайни и тежки увреждания.
И, докато сме на темата: никога, никога, никога не тръгвайте в планината сами, особено когато има дори минимална опасност! Самоувереността е лош съветник, мнозина са платили тежка цена. Но сега по същество:
Колко пъти и колко време трябва да си говорим за нуждата от хеликоптери в системата на спешното спасяване? Не хеликоптер, а хеликоптери – да, множествено число.
Колко пъти?
Защото за новите лимузини на Парламента не ни се налага да говорим, не се налага никого да подсещаме, сами си се сещат през няколко години си ги обновяват – да са им новички. Нищо, че са и скъпички.
В Западния парк в София се изхвърлиха 11 млн. лв. Казвам „изхвърлиха“, защото резултатите са трагично зле.
23,5 млн. лв. са ни стрували заплатите на депутатите за 2020 г. (честито, ако сега за пръв път научаваш цифрата).
Чакай, има и още.
Допълнително в категорията „разходи за издръжка”, която включва транспортни разходи, разходи за заплащане на сътрудници, консултации, експертизи, квартирни и дневни пари за посещения на избирателните райони, са заделени 11,3 млн. лв. (Източник: „Отворен парламент“)
Знаете ли какво още е „интересно“? Тези с милионите, които са ни стрували, за да ходят на работа… не са работили. Над една трета от милите ни депутати нямат никаква активност в Народното събрание – нито ЕДНО запитване не е било отправено, нито едно изказване не е било направено от НАД 1/3 от тях.
В работата на Парламента липсва и отчетност. Например, няма как да проследим как и за какво се изразходват парите от т.нар. представителни разходи. Също не може да се провери кога, как и дали въобще са провеждали срещи с избирателите си или просто са се разхождали – да хапнат и да пийнат, да свършат някоя частна работа, на държавна издръжка.
Няма как да проверим, но мисля – всички, дълбоко в себе си… знаем.
И, за да не седите с калкулатори и да цъкате перо по перо, нека ви обобщя: бюджетът на Народното събрание за 2020 г. е 80,7 млн. лв.
През 2020 г. от МРРБ обясниха, че се планира с бюджет от 20 млн. лв. „… да бъде открита процедура за доставка и оборудване със съвременна апаратура на медицински хеликоптер…“
… някой ден…
Стандартните линейки (дори няма да задълбавам в това, че те са преправяни бусове за зеленчуци в много от случаите, а не специализирани линейки) трябва да излязат от задръстването на града, да минат по улиците, да стигнат до местопроизшествието, да вземат пациента, да се върнат, да минат по същите улици и задръстване. Ако, да речем – има катастрофа на магистралата – се изпращат най-близките линейки – например, от Пловдив или от София, или Бургас – зависи къде е катастрофата. Те първо минават през целия задръстен трафик на града, после стъпват на магистралата и т.н., и т.н.
Проблемът е, че това не ни интересува.
Докато, разбира се, не ни заинтересува. Тоест: докато не се окажем ние на носилката (или наш близък). Малко като с COVID е положението – не вярвам и не ме интересува, докато не се разболея.
После пък на другите не им пука за мен и, като цяло, е малко късно…
През 2019 г. редица държави изразиха безпокойство за сигурността на туристите си в България, като една от точките беше липсата на добро спешно спасяване и последващи медицински грижи.
Туризмът е тема, на която още утре ще се спрем, обещавам, но нека го споменем и днес – чужденците гледат на нас като на несигурна дестинация. Това е грозната истината измежду други грозни истини.
Искам да отбележа, че – докато ние имаме нула – то съседна Северна Македония има два хеликоптера за планинско спасяване, а (дръж се!) Мароко има 4.
И сега всъщност осъзнавам колко нетактично и дори глупаво съм се отнесъл с Мароко, като съм ги използвал за „ниската летва“ в базите ми за сравнение. Трябва да се извиня на Мароко за пренебрежителното ми отношение, те имат 4 хеликоптера, ние… ние сме тези, които имат нула. Ние сме „базата за сравнение“, която други трябва да използват за „зле“. Ние сме в Европейския съюз само за престиж и за източване на еврофондове.
P.S.:
В началото на 2020 г. от регионалното министерство, мислейки си, че се хвалят, заявиха, че 2022 г. (най-рано) може би ще имаме хеликоптер. Един. За цяла България.
За един час такава машина може да прелети 230-250 километра. ЕДИНСТВЕНИЯТ хеликоптер, който се фукаме, че ще имаме евентуално, ще бъде в София. Ако сте по-далеч от 250 километра от столицата ни, ви остава да чакате и да се молите.
В спешната помощ има едно нещо, наречено „златен час“ – първите 60 минути, които са животоспасяващи.
Почти 200 човешки живота на година могат да бъдат спасявани в България, ако имаме мрежа от хеликоптери за спасяване.
Но ние нямаме.
А според доклада на ООН от 2019 г., България е страната с най-бързо топящо се население в света.
В света!